ЗОРИЦА бутна леко голямата дървена порта и излезе. Небето на изток още не се бе разсънило. Мина по зелената морава и я постла с дъхав килим от виолетки и маргаритки. Тя пък, като натъкмена с пъстра носия мома, в знак на благодарност, изкъпа босите ѝ нозе с бисерни капчици слънчева роса.
Заситни Зорица надолу към аязмото. Бързаше първа да ги посрещне – Новия Ден, Новото Слънце. Искаше първа да вкуси от живата вода, за да събере сили да освободи Вятъра. Вятърът, когото снощи примами с омайния си глас и завърза с дългата си руса плитка за елата до поточето. Трябваше да го усмири поне за малко, докато светът спеше. Че беше се много разбързал той напоследък и хората не можеха да му смогнат. Бягаха да го стигнат, бягаха, но се замотаваха в мислите си, спъваха се в тях и уж подире му тичаха, в правилната посока уж, уж дишаха, уж живееха ама… Все не успяваха да го догонят.
То да беше само вятърът… Ами ей ти го на и Слънцето! И на него не можеха да смогнат. Като пясък между пръстите им изтичаше. Кога се съмне, па вече се мръкнало! Хората не смогваха да се чуят. За нищо не им стигаше времето. За нищо. Въздух нямаха в гърдите си – задушаваха се. Оттам дойдоха и големите беди. Топлинката изчезна от сърцата – обич не можеха да запалят. Вярата избяга от душите – себе си не можеха да видят…
Зорица искаше да им даде още малко време. Измолила го беше от Господ, а в замяна дарува себе си. „Дай Боже да си измият на кладенчето с живата вода очите и да прогледнат. Дай Боже!“ -думаше тя и вярваше. Вярваше, че душите им все още не са увехнали. Вярваше, че Любовта в сърцата им е жива. Вярваше, защото го бе видяла – Новото, Светлото, което идеше. Вярваше, че и хората имат очи да го видят като нея.
Времето бе узряло. Времето вече не отмерваше часове и минути. Времето броеше Събудените. То се разтапяше в кръвта им и се превръщаше в Път. Път, който тръгваше от сърцата, потапяше се в душите да ги развърже, за да може отново да ги роди в Светлина.
Зорица погали Вятъра, извини му се и го пусна. Той ѝ смигна и прошепна съучастнически:
-Време е…